Екипът на Travel Guide Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване със специализираният портал за хора с приключенски дух и желание за пътешествия, онлайн от 1 януари 2005 година
Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.
Пейзажът е невъзможен и въображението трудно успява да обработи всичко, което му предлагат очите. Почваме да свикваме лека-полека с тези “драматични”, рязко отсечени скали, всъщност цели скални туловища, странно изскачащи от червените пясъци. Наблизо са Седемте стълба на мъдростта ...
“Луната” е следващата ни спирка: един висок масив, целият от скални мехури и полусфери, застанал в средата на огромна пясъчна тепсия. Промъкваме се нагоре по заоблени камънаци и тесни траверсчета. Я! Каква гледка има тук! Кратери и вулканични конуси върху пресъхналото дъно на морето. Най-горе се е изправила красива арка, цял каменен мост между два стръмни отвеса. Скокваме върху тънкия скален венец – ето, това е покривът на Луната!
Спускаме се от другата страна на масива, едно почти отвесно слизане в редичка един зад друг, тежестта е на ръцете – добре захванати за скалата, краката се пускат, докато намерят опора и ръцете пак почват да търсят. Слизаме в уютно пясъчно заливче сред скалите – тук френска група се готви за бивак, а малко по-встрани бедуин събира сухи корени за огън. Слънцето пак иска почивка – уголемило сенките ни до неузнаваемост на отсрещната скала. Червено. Червени пясъци. Червени скали, порязващи червения залез. Червено море. Скрит огън.
Нощта ни очаква на върха на една дюна, закътана сред скалите. Пустинята нощем е различна. Мека, сенчеста и тайнствена. Отиваме при звездите, влизаме в лунната тишината, намираме си сянка под една скала, запалваме наргилето и започваме да изпускаме гъсти и вкусни кълбета дим, като същински бедуини.
Има някакво присъствие наоколо, което не ми дава мира. Сякаш някой си е играл и творил с наслада, а сега тихичко се усмихва на нашето недоумение. И докато заспивам, прегърната от меките пясъци, гледам как се движи сянката на скалата над мен. Заспивам дълбоко и сънувам луната. Тя е огромна и пълна. Някой бди над съня ми...
Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.
Петра
Навлизаме в Петра през грандиозен каньон, на края на който ни изненадва Съкровищницата (всъщност, древна гробница).
Човек онемява пред тази гледка, независимо колко добре я познава от снимки, картички и каталози. Но това е само първоначалният шок и началото на огромния комплекс от древни жилища, гробници, театри и диви каньони, които ни изкушават да надникнем по-навътре. Всъщност, Петра се намира в сърцето на планинската верига Шарах, с най-висок връх Mount Aaron (Jabal Haroun) носещ името на брата на Мойсей. 25 бедуински семейства все още обитават потайностите на древния град, препитавайки се с гердани от „слонова кост” и цветни камъни, които продават на туристите. Или пък... от неочаквано зелените овощни градини, поникнали в близост до малки извори сред пустошта на червените скали.
Но когато пристъпим встрани от утъпканата туристическа пътека, откриваме истински произведения на изкуството, които природата е сътворила под формата на цветни картини по скалите на непристъпните каньони или на малки отломки и камъчета с невероятни форми.
Нашият тайнствен каньон, в който дори Абед се загубва, се казва Вади Сиак. Абед е бедуин. Намираме го да свири на лютня на входа на Манастира и пленени от неговата музика оставаме заслушани в струните дълго време, докато наближаващият залез ни напомня, че е време да тръгваме.
Искаме да минем по друг път и го питаме кой каньон да изберем. Той веднага ни предлага услугите си: било много опасно, щели сме да се загубим, задължително трябвало някой местен да дойде с нас. След известно пазарене за цената, която започва от 10 долара на човек и стига до 10 долара за петима ни, тръгваме из дебрите Петренски. Цветове, цветове и багри в скалите и в небето. Движим се по едва забележима пътечка в скалите. Тя ту се губи, ту пак се появява, докато не стигаме ръба на няколкостотинметров отвес. Тогава долу, дълбоко под нас в каньона, забелязваме няколко бедуини, стъкмили малък огън в една от малкото зеленини наоколо, заобиколени от цитрусови дръвчета. Абед им вика нещо на техния си език, после се успокоява и тръгва обратно да търси пътеката, а отдолу се дочуват струни и един глас еква и разтърсва скалите наоколо. Хората долу запяват. Бавно и внимателно се смъкваме по стръмните скали под звуците на песента, които ни карат да се чувстваме някак съвсем вкъщи.
Тръгваме си от Петра, а на мен никак не ми се тръгва и си повтарям „Ще се върна”. Вечерта приключва в бар, направен в ниша от 1 век преди Христа, с много арак, „сахтек” /Наздраве/ и джопи – подобно на нашето право хоро. Танцът традиционно се играе само от мъже, хванали изправените си ръце ниско долу, плътно един до друг. Една особена сила и енергия има в това хоро...
Ако видите от баирите над Горно Драгалище до Разлог да слиза стройна колона от бледи русоляви младежи под палещото слънце, не ги мислете за датски партизани, объркали пътя. Това е поредната група алтернативни туристи, които изпълват този сезон селото. Подобни гледки стават все по-чести в много райони от страната и са ясен знак, че алтернативният туризъм в България има своето развитие. Разбира се, съвсем не толкова осезателно, колкото е необхо ... ...
